Значението на текстовете на Киара

Тези християни се чувстват изоставени и изпитват носталгия по едно минало, предполагаемо идилично време, което не са преживели. Те са обзети от тъга и приличат на прегърбената жена от Евангелието (Лука 13:10-17), която не може да вдигне главата си към небето. Тези християни, които се нуждаят от възстановяване на своите радостта, която Христос ни носиБи било добре те да се задълбочат и да размишляват върху текстовете на Киара - жена, която винаги е била внимателна към вдъхновенията на Светия Дух. Тя знаеше много добре, че силата на християнина винаги е назаем, защото нашата слабост се превръща в сила в Христос.

Киара и фигурата на Христос

Един от любимите ми текстове на Киара Лубих е статия, написана за агенция Zenit за Разпети петък 2000 г. По това време тя е на осемдесет години, макар че би могла да го напише в началото на духовния си път, защото тук откриваме една от най-характерните черти на нейната духовност: размишление върху Исус, изоставен.

En contraste con las expectativas de esos cristianos apegados a la supuesta seguridad vivida en otros tiempos, Chiara presenta la figura de un Cristo despojado en la cruz de su divinidad para unirse todavía más al hombre, para experimentar Él también la angustia y el desamparo del ser humano e en algunos momentos de su vida. Tal es el sentido de la cuarta palabra pronunciada en la cruz, “¡Dios mío, Dios mío! ¿Por qué me has abandonado?” (Mt 27, 47).

Киара и ранените от живота

Веднъж прочетох едно обяснение, което изобщо не ме убеди: Исус започнал да се моли с псалм, съдържащ тези думи, и изтощението му попречило да продължи молитвата си. Възможно е Исус да се е молил с този псалм, но факт е, че думите му ясно изразяват това, което е чувствал в този момент. Векове наред не се е обръщало достатъчно внимание на тази четвърта дума, може би защото някои са си представяли, че тя е въпрос, на който не може да се отговори.

En cambio, los creyentes sabemos, tal y como recuerda Chiara, que el Padre resucitó y ensalzó a su Hijo para siempre. Sobre este particular, señala además: “En Él, el amor estaba anulado, la luz apagada, la sabiduría callada. Estábamos separados del Padre. Era necesario que el Hijo, en el que todos nos encontrábamos, probara la separación del Padre. Tenia que experimentar el abandono de Dios para que nosotros no nos sintiéramos más abandonados”.

Надежда в нозете на Христос

Chiara ve en ese Jesús que grita su abandono a muchas personas que sufren en lo físico como ciegos, mudos o sordos, pero también percibe a los que sufren en su espíritu: los desilusionados, los traicionados, los miedosos, los tímidos, los desorientados… Estos últimos son los heridos de la vida, una expresión utilizada en algunas ocasiones por san Juan Pablo II, y que no hace mucho contemplé como rótulo de una sección en una librería de Lourdes. Pienso que los enfermos del espíritu son mucho más numerosos que los otros, pues en una sociedad poco solidaria son infinidad las personas que viven en la soledad y el desamparo.

Исус е изоставен в тях, защото, както казва Киара: "Исус е изоставен в тях.Можем да Го видим във всеки страдащ брат. Приближавайки се до тези, които приличат на Него, можем да им говорим за изоставения Исус.".

На страдащите е внушена идеята, че животът им е провал и че нищо не си заслужава. Но Исус е страдал много повече от всички тях.. Киара ни напомня, че зад всички болезнени аспекти на живота се крие лицето на Христос. Бихме могли да добавим, че това е конкретно лице с идентичност, дори и да има много разнообразни представи, и ако неговото лице е разпознаваемо, такова трябва да бъде и лицето на нашите братя и сестри, защото, както посочва Киара, всеки един от тях е Той.

Задачата ни е да превърнем болката в любов - задача, която изглежда невъзможна за човека, но ще стане възможна благодарение на силата и другите дарове на Христовия Дух..

Киара и нейната визия за младостта

La evocación del abandono de Cristo crucificado me lleva a relacionar a Chiara con Olivier Clément, un conocido teólogo ortodoxo francés. Ambos sentían una gran admiración por el patriarca Atenágoras y mantuvieron algunos encuentros personales de los que dejaron constancia en sus escritos. Ante las tormentas político-sociales de la época, como el mayo del 68, Atenágoras no es pesimista ni tiene nostalgia de un pasado supuestamente mejor, y asegura a Clément que esos jóvenes contestatarios le inspiran compasión.

Aunque no se den cuenta, son jóvenes completamente abandonados y su grito no deja de ser un grito de huérfanos. El patriarca, un gran experto en humanidad, ve la revuelta estudiantil como una llamada de auxilio. Por su parte, Clément subraya que, pese al aparente triunfo del nihilismo, existe un gran vacío en un movimiento de protesta que se proclama heredero de Marx, Nietzsche y Freud.

Автентичен християнски икуменизъм

Creen, como tantos otros, en la transformación de las estructuras, o a lo mejor ni siquiera en eso, aunque no se dan cuenta de que la única revolución creativa en la historia es la que nace de la transformación de los corazones. Por su parte, Chiara Lubich, testigo de una época turbulenta en la que Cristo es nuevamente abandonado y sustituido por utopías sin esperanza, encuentra en Atenágoras el corazón de un padre, un espíritu juvenil lleno de fe y esperanza.

No le califica de hermano separado, una expresión muy frecuente en la época del posconcilio, pues tiene el convencimiento de pertenecer a una misma casa, a una misma familia. Este es el auténtico ecumenismo, en el que las diferencias han perdido su color gracias al sol de la caridad. Tanto es así que el grito de Jesús abandonado en la cruz está necesariamente dirigido a todos los cristianos sin excepción. El encuentro con Jesús abandonado, presente en tantos hermanos a los que no podemos dejar solos, es un buen ejemplo de ecumenismo.