Aquí puedes leer la primera entrega de este análisis.
Терминът "Коран" произлиза от семитския корен qaraʼa, в смисъл на рецитация или четене, следователно псалмопеене. Още в древността християните и евреите в Близкия изток са използвали еквивалентния арамейски глас qeryan, за да обозначат тържественото рецитиране на свещени текстове. Употребата на същия корен обаче е още по-стара: ʼAnī qōl qōreʼ ba-midbar (на иврит: глас на този, който вика в пустинята, както в книгата на пророк Исая, по-късно цитирана на гръцки в Новия завет) има значение на викам, призовавам, възвестявам, пея.
Коранът е свещеният текст на мюсюлманите. За повечето мюсюлмани той е несътвореното Божие слово. Той е разделен на сто и четиринадесет глави, наречени sūra, със съответните им стихове, наречени ayāt. За всеки неислямски екзегет в текста има много пасажи, които са идентични или паралелни с тези в други, по-стари документи, на първо място Стария и Новия завет, както и с предислямски практики, традиции и обичаи като вярата в гоблини, ǧinn, поклоннически обреди, легенди за изчезнали народи и почитането на Ка̀ба.
El problema de las fuentes coránicas es, por lo tanto, muy importante. Dichas fuentes no pueden sin duda alguna ser algo escrito, ya que Mahoma, considerado universalmente autor (por los académicos) o portador (por los creyentes musulmanes) de la revelación reportada en el Corán, era analfabeto y no podía, por supuesto, tener acceso personal a la lectura de libros sagrados cristianos y judíos.
Por consiguiente, es en forma oral que muchas nociones religiosas del cristianismo y el judaísmo llegaron a sus oídos, y esto en dos fases: los festivales populares que se celebraban periódicamente en La Meca, donde los prosélitos de sectas heréticas cristianas y judías a menudo se refugiaban para escapar de la persecuciones en el Imperio Bizantino (eso se puede deducir de muchas nociones cristianas heréticas y reminiscencias de los libros de haggadah y de libros apócrifos de los que abunda el Corán) y, como dijimos, los viajes comerciales que M. realizó más allá del desierto (también en este caso las nociones que tuvo que aprender son pocas, imprecisas e incompletas, como se desprende de las citas coránicas).
Видяхме, че Мухаммед веднага е бил убеден, че е обект на откровение, което вече е било съобщено на други народи преди него - евреите и християните, и че то идва от един и същ източник - небесна книга, която той нарича umm al-kitāb. Комуникациите в неговия случай обаче се появяват с прекъсвания, което кара противниците му да му се присмиват. Също така видяхме, че Аллах често предоставя на последния с невероятно подходящи отговори на неговите искания и трудности и наставления, като например следното:
"Неверниците казват: "Защо Коранът не ви е разкрит наведнъж? Но [знай, о, Мохамед, че] Ние ти го разкрихме постепенно, за да укрепим по този начин сърцето ти. И когато те представят аргументи [срещу посланието], Ние ще ви разкрием истината, за да можете да ги опровергаете с по-ясна и по-ясна основа.[1]".
Резултатът от това прекъсване и от навика на Мохамед често да променя версията си е фрагментарният характер на Корана, както и липсата на логичен и хронологичен ред: всичко е за незабавна употреба и потребление. Това вече е било очевидно за ранните коментатори на Корана, малко след смъртта на "пророка" на исляма, особено по отношение на въпроса за стиховете, отменени от по-късните. За да се опитаме да разрешим въпроса по най-добрия начин, сурите са класифицирани на мекански и медински според периода, в който са разкрити.
La caligrafía y ornamentación antigua del Corán India probablemente antes de 1669 DC.
Тя е разделена на три етапа: първата, съответстваща на първите четири години от обществения живот на Мохамед, се характеризира с кратки, страстни и тържествени sūra, с кратки стихове и силни поучения, предназначени да подготвят съзнанието на слушателите за деня на Страшния съд (yawm al-dīn); втора, обхващаща следващите две години, в която ентусиазмът в началото на гоненията се успокоява и се разказват истории за живота на предишните пророци във форма, много близка до хагада (равинска литература от повествователен и хомилетичен тип); трета, от седмата до десетата година на обществения живот в Мека, също изпълнена с пророчески легенди, както и с описания на божествени наказания.
Откриваме голямата промяна, която М. претърпява след хегирата. Сурите са адресирани до евреите и християните и приятелския и похвален тон, запазен за тях в първата фаза, постепенно се губи, като кулминацията е в последните години от живота на "пророка" на исляма, когато той започва да се напада. Именно от тази епоха е например sūra 9, в която в стих 29 се изисква следното: унижението на:
"Сражавайте се с онези, които не вярват в Аллах и в Деня на Страшния съд, не зачитат това, което Аллах и Неговият Пратеник са забранили, и не следват истинската религия [исляма] измежду хората на Книгата [евреите и християните], освен ако не се съгласят да плащат данък [чрез който им се позволява да живеят под закрилата на ислямската държава, запазвайки религията си] с подчинение."
Това ще доведе до закони, налагащи различни ограничения на хората, изповядващи еврейската или християнската религия, като например специално облекло, забрана да носят оръжие и да яздят коне и т.н.
Aunque el Pentateuco, los Salmos y el Evangelio son admitidos explícitamente como revelados por el Corán, existen diferencias considerables entre el islam y el judaísmo, y aún más entre el islam y el cristianismo. Estas divergencias, como dijimos, reflejan los contactos entre Mahoma y las sectas heréticas cristianas, cuya existencia en esa época era algo bastante común tanto en el Imperio Bizantino como, sobre todo, justo fuera de sus fronteras.
Entre las divergencias más evidentes, están aquellas relacionadas con la figura de Cristo, por las cuales los libros apócrifos cristianos ejercen una particular influencia sobre el Corán. En el libro sagrado del Islam, por ejemplo: Jesús es el hijo de María y nació de un nacimiento virginal, y sin embargo, esta María es la hermana de Moisés; los milagros realizados por Jesús desde la infancia se narran con gran detalle, y se le atribuyen los nombres de Mesías, Espíritu de Alá y Palabra, colocándolo en un nivel de superioridad con respecto a los otros profetas, pero se especifica que Cristo no es más que un siervo de Alá, un hombre como los demás; se establece, entre otras cosas, que su muerte en la cruz nunca habría ocurrido: en lugar de Jesús, solo un simulacro habría sido crucificado[2].
Друга съществена разлика, която за исляма е нещо абсолютно земно (още една причина да говорим за исляма като за природна религия), прави впечатление на простите и груби обитатели на пустинята: зелени градини, омайни потоци, вино, което не опиянява, девойки, които винаги са недокоснати. Там няма нищо, което да изразява концепцията за блаженото видение и участието на вярващите в самия живот на Бога: Аллах е недостъпен за човешкото зрение (6/103).
И накрая, наред с другите разлики, съществува и предопределеността на човешките действия от Аллах (в това отношение ислямът е много подобен на калвинизма). В Корана има пасажи, които повече или по-малко подкрепят или напълно отхвърлят свободната воля, но именно последните са приети, с умели корекции, от сунитското православие и придават на исляма неговия предопределящ отпечатък (мактуб, съдбата на всеки човек, е твърдо написана и предопределена от Бога).
Същинското съставяне на Корана е след смъртта на Мохамед, когато започва събирането на всички фрагменти от откровението, което той е поверил на своите последователи. Сурите са подредени по дължина (от най-дългата към най-кратката, макар и с някои изключения, които се дължат и на невъзможността за логичен или хронологичен ред). От този период датира и началото на ожесточените борби и вътрешните разделения между различните партии и течения, борби, които са удавени в кръв, като всяка от страните измисля стихове и цитати от Корана в подкрепа на своите претенции.
Това е арабска дума, която означава "утъпкан път", подобно на халаха на иврит, и обозначава писмения закон. От семантична гледна точка и двата термина - арабски и иврит - могат да бъдат оприличени на нашия "закон" ("пряк" път, начин за следване). Šarī‛a, ислямското право или закон (според "ортодоксалния" сунитски възглед), се основава на четири основни източника:
Тъй като вече обсъдихме Корана, нека да разгледаме директно другите три източника, като започнем със сунната (навик, традиция, линия на поведение на предците), която е дума, обозначаваща още преди Мохамед традиционните обичаи, управлявали живота на арабите. В ислямския контекст с този термин се обозначават всички изказвания, дела и отношения на Мохамед според свидетелствата на неговите съвременници. И именно тук се появява ḥadiṯ, т.е. разказ или описание на сунната на Мухаммед, направено по определена схема, основана на isnād (подкрепа и изброяване във възходящ ред на лицата, които са съобщили анекдота, до прекия свидетел на епизода) и matn (текста, основната част на разказа). Този източник е бил изключително необходим, тъй като по време на смъртта на М. ислямът е бил само чернова на това, което е щяло да стане по-късно. След завладяването на толкова обширни територии и последвалата конфронтация с нови култури е било необходимо да се намерят решения на проблеми и трудности, с които "Божият пратеник" никога не се е сблъсквал пряко.
Y fue precisamente a Mahoma a quien se recurrió para que él mismo pudiera especificar, aunque ya había fallecido, una serie de puntos que solo se intuyen en el Corán o que nunca se abordaron, en relación con varias disciplinas. Así, se creó un conjunto de tradiciones verdaderas, presuntas o falsas en un momento en que cada una de las facciones que luchaban dentro del islam afirmaba tener a Mahoma de su lado y le atribuía esta o aquella afirmación, construyendo aparatos enteros de testimonios totalmente desconfiados.
El método que se adoptó para detener este flujo desbordante fue extremadamente arbitrario. De hecho, no se utilizó el análisis textual y ni la evidencia interna de los textos (lo mismo se puede decir con respecto a la exégesis coránica que es casi inexistente), que es el criterio por excelencia, en el cristianismo, para determinar y verificar la autenticidad de un texto. Por lo contrario, se confió exclusivamente en la reputación de los garantes: si, por lo tanto, la cadena de testigos era satisfactoria, cualquier cosa podía ser aceptada como verdadera. Hay que señalar, con relación a ello, las tradiciones definidas como más antiguas y cercanas a Mahoma son las menos confiables y que más han sido construidas artificialmente (algo que también es posible averiguar por la excesiva afectación del idioma).
Третият източник на ислямското право, или Šarī‛a, е qiyās, или дедукция по аналогия, чрез която от разглеждането на определени и решени въпроси се намира решение за други, които не са били предвидени. В този случай използваният критерий е ra'y, т.е. гледна точка, интелектуален възглед, преценка или лично мнение. Въпросният източник е станал необходим още в зората на исляма, тъй като, както видяхме, непоследователността на Корана и ḥadīṯ е предизвикала значително объркване и е довела до влизането в сила, за първите два източника, на традицията за отменящия и отменяния.
Въпреки това, ако qiyās не е бил достатъчен, за да разреши всички нерешени въпроси, е бил добавен четвърти източник - vox populi или iǧmā‛ (народен консенсус), за да се осигури солидна основа за целия правен и доктринален апарат. Този източник изглежда повече от оправдан както за цитатите от Корана, така и за някои хадиси, в един от които Мохамед твърди, че неговата общност никога няма да сгреши. То може да се състои от доктринален консенсус, постигнат от докторите по право; от консенсус по отношение на изпълнението, когато става въпрос за обичаи, установени в общата практика; от мълчаливо съгласие, дори и да не е единодушно, на юристите, в случай на публични актове, които не включват осъждане на никого.
El trabajo constructivo para deducir el derecho de las cuatro fuentes indicadas (Corán, sunna, qiyās e iǧmā‛) se llama iǧtihād (da ǧ-h-d, la misma raíz que el término ǧihād), o “esfuerzo intelectual”. El esfuerzo en cuestión, una verdadera elaboración del derecho positivo islámico, basado sin embargo en una palabra “revelada”, duró hasta alrededor del siglo X, cuando se formaron las escuelas jurídicas (maḍhab), después de lo cual “las puertas iǧtihād” se consideran oficialmente cerradas. Desde entonces, tan solo se puede aceptar lo que ya se ha resuelto, sin introducir más innovaciones (bid‛a).
Los más rígidos en este sentido son los wahabitas (fundados por Muḥammad ibn ‛Abd-el-Waḥḥab: la doctrina wahabita es la oficial del reino de los Sa‛ūd, monarcas absolutos de Arabia Saudita) y los salafistas (fundadores y principales exponentes: Ǧamal al-Dīn al-Afġāni e Muḥammad ‛Abduh, siglo XIX; los Hermanos musulmanes son parte de esta corriente). Según la visión de ambos movimientos, dentro de la doctrina islámica se introdujeron innovaciones excesivas; por lo tanto, es necesario volver a los orígenes, a la edad de oro, la de los padres (salaf), en particular la de la vida de Mahoma en Medina y de sus primeros sucesores, o califas.
Преди да продължим, можем да кажем няколко думи за понятието ǧihād. Според мюсюлманското право светът е разделен на две категории: dār al-islām (дом на исляма) и dār al-ḥarb (дом на войната): срещу последните мюсюлманите са в състояние на постоянна война, докато целият свят не се подчини на исляма. В ислямското право ǧihād е толкова важен, че почти се смята за шести стълб на исляма. В този смисъл има две задължения за борба: колективно (фарз ал-кифайя), когато има достатъчен брой войници; индивидуално (фарз ал-кифайя), в случай на опасност и защита на мюсюлманската общност.
Съществуват два вида ǧihād - малък и голям. Първият е дългът да се бориш за разпространението на исляма, а вторият е ежедневното и постоянно индивидуално усилие по пътя на Бога, на практика път на обръщането. Именно чрез ǧihād много християнски земи попадат, най-често чрез капитулация, в ръцете на исляма, а в този случай и техните жители, считани за "хора на завета" или ahl al-ḏimma, или просто ḏimmī, са се превърнали в защитени поданици на държавата, второкласни граждани, които плащат данък капитулация, наречен ǧizya, и данък върху притежаваните земи, ḫarāǧ.
Херардо Ферара
Завършва история и политически науки, специализира в Близкия изток.
Отговаря за студентите в Университета на Светия кръст в Рим.
