Свещеникът Мигел Мюлен живее в аржентинската епархия Мендоса, една от най-големите в страната, разположена в равнините на изток от Андите, в най-западната част на южноамериканската държава. На 49-годишна възраст този религиозен служител, член на прелатурата на Opus Dei, е така нареченото късно призвание, тъй като е ръкоположен за свещеник през 2020 г., в разгара на пандемията от коронавирус.

Пътят, който го отвежда до свещенството, обаче е дълъг, тъй като той отдавна изпитва професионално безпокойство, което накрая довежда до призива да стане свещеник, чиято мечта успява да осъществи в деня, в който е ръкоположен в Рим.

Живее в родната си Аржентина - страна, която отдавна страда от сложна политическа и икономическа ситуация, както и от социална и религиозна. "Аржентина преживява криза на доверието във валутата си, а инфлацията е висока. Това води до ситуация, в която заетите лица губят покупателната способност на доходите си през годината, докато заплатите им не бъдат коригирани. Ситуацията е много неблагоприятна за ниските и средните класи", обяснява той в интервю за фондация CARF.

Що се отнася до религиозната ситуация, Мигел Мюлен смята, че е трудно да се правят обобщения. Той казва, че "от една страна, в Мендоса, където живея, забелязвам, че малко семейства от училището, в което работя, посещават неделната литургия. Децата, които вече са получили първото си причастие, например, биха искали да отидат, но родителите им не ги вземат". Но също така обяснява, че когато му се е налагало да замества енорийски свещеници в неделя, е "откривал ангажирани общности и добро присъствие на литургията".

В това интервю с Фондация CARF разказва за своето призвание, за живота си като свещеник и за опита си от обучението в Памплона и в Рим.

Как приехте вярата? Дон Тино (Константино Гаргало) ме кръсти една седмица след раждането ми. Същият този испански свещеник, член на Opus Dei, ожени родителите ми. Майка ми, Нанси Тейлър, не беше католичка, а протестантка. Тя се запознала с един център на Опус Деи в Буенос Айрес. Там тя решава да изповяда католическата си вяра. Това беше много дълбоко и смело обръщане. Баща ми, Мигел Мюлен, е израснал в католическо семейство. Съприкосновението с несгодите го е направило зрял и той е бил добър човек, който е излъчвал топлина и радост. В семейството ми винаги е имало християнска атмосфера, изпълнена с естественост.

И как се появи призивът ви към свещенството? На Велики четвъртък в град Ла Плата започнах да усещам призива за свещенство. По време на умиването на нозете в душата ми дойде нещо като предложение от Господ да умия нозете на другите чрез тайнството Изповед. Това безпокойство се запази в продължение на много години. Изразих го пред прелата на Opus Dei в различни писма, а също и пред регионалния викарий. Около 2015 г. настоях отново; беше ми ясно, че призванието ми на нумизмат не е незавършено, защото не съм свещеник. Но човек се опитва да бъде верен на предложенията, които идват към нас от гореһттр://....

Трябваше да чакам около 20 години от този Велики четвъртък до ръкоположението. Нямам ни най-малък упрек за това закъснение, защото призванието към Делото ми донесе само радост.

Учила сте в Памплона и в RomaКакъв беше опитът ви там? Поради възрастта ми и работата ми в Аржентина завърших морално и духовно богословие в университета в Навара. С изключителен план пътувах само по време на изпитните периоди, за да уча и да взема изпитите си. Харесаха ми кампусът и атмосферата на Богословския факултет.

Животът на Мигел Мюлен от Аржентина в Памплона

Живее в Colegio Mayor Aralar. След изпитите се възползвах от спортните съоръжения, за да играя футбол и тенис. В четвъртък трябваше да излизам за пинчос и да се наслаждавам на великолепния град Памплона.

След дипломирането си защитих докторат по морално богословие в Рим, в Папския университет на Светия кръст. Там се насладих на някои класове, тези, които бяха необходими за получаване на кредити за докторантурата. Особено ценях присъствието и споделянето на занятията в една космополитна среда. Въпреки елементарния ми италиански език успях да присъствам на някои уроци по етика на добродетелите, водени от дон Анхел Родригес Луньо. Страхотен учител. Имах късмета да намеря чудесен докладчик за дипломната си работа - уругвайския свещеник Артуро Белок. В допълнение към човешките му качества възприех и солидна академична компетентност.

Има ли някакви забележителни ситуации, които си спомняте от тези години? В моя случай пандемията в някои отношения беше в моя полза. Можех да се съсредоточа върху докторската си степен и непосредствената подготовка за свещеничество. От друга страна, ръкополагането ми беше през септември 2020 г. Презвитерият на църквата "Свети Евгений" (Рим) беше пълен със свещеници с маски, на безопасно разстояние. Дори кардинал Пиетро Паролин, който ни ръкоположи, и дори нашият прелат, дон Фернандо Окариз.

Полетите от Америка бяха изцяло отменени. Поради тази причина ние, дяконите от Америка, трябваше да принесем на Господ отсъствието на нашите роднини. Това беше нотка на тъга в небесен контекст.

Кои са най-запомнящите се моменти от работата ви като свещеник? Първите си месеци като свещеник прекарах в Мадрид. Основната пастирска задача, която ми беше възложена, беше да заместя дон Фелипе, свещеник, прикрепен към презвитерството в Opus DeiНастанен е в болница заради инфекция. Три пъти седмично помага в енорията "Свети Хосемария" в Алкоркон. Там отслужва една от неделните литургии и прекарва много часове в изповедалнята.

Малко след пристигането ми научих от медиите, че енорийският свещеник дон Хавиер Контрерас е станал жертва на покушение. Мъж на около 25 години, излязъл от строя, го изненадал в ранните часове на сутринта, размахвайки нож. Той му казал, че ще го убие, и в продължение на около пет минути двамата водили ръкопашен бой.

Благодарение на Бога и на човешката и духовната сила на дон Хавиер той получава само три прободни рани. Бях шокиран, защото в следобеда на този ден, след като го изписаха, енорийският свещеник отслужи Светата литургия. Той не беше на 30, а на 70 години. В проповедта си каза на енориашите, че от все сърце е простил на нападателя си. Той стоял до главния герой от филма "Великият 2 Торино".

Друг забележителен момент настъпи, когато служех на ученици от средното училище във Фуенляна. Спомням си радостта, с която възприемах както доверието на момичетата към свещеника, така и собствената си радост от предоставянето на тайнството Помирение. Всъщност най-сивите дни за мен бяха, когато никой не идваше на изповед и часовете се проточваха.

- Според вас от какво се нуждае свещеникът, за да се справи с многобройните предизвикателства и опасности, пред които е изправен? Ръкоположен съм едва от няколко години, но мисля, че свещеникът трябва да развива приятелството си с Христос чрез молитва. Той трябва също така да разчита на Евхаристията; да търси там сила и утеха в трудни моменти.

Имаме същите слабости като всеки човек. Вярвам, че да решим да имаме духовно придружаване е много мъдро, защото ние, свещениците, също се нуждаем от изслушване, разбиране и насърчение.

Намирам също така за полезно да се инвестира в доктринално и морално формиране. От добро четиво до гледане на лекция по актуална богословска тема. Бих добавил също, че много ми харесват срещите с други свещеници. В Мендоса епархията организира общи срещи на свещениците, на които се култивира свещеническото братство. Нещо подобно правим и в деканство Гуаймален, веднъж месечно. Човек се удивлява на добрия живот на много свещеници.

- Искате ли да кажете нещо на благодетелите на Фондация CARF? Вие помагате за изковаването на свещениците на Исус Христос. Това е безценно. Бог ще го има предвид и никога няма да съжалявате за това.