Защото Филипините, които винаги са били страната с най-голям брой католици в Азия, преминават през труден период: "Днес драматичното нарастване на броя на последователите на секти, включително масонството, е забележително", казва той с нотка на тъга.
Карло Емануел, най-големият от трима братя и сестри (момиче и момче), си спомня, че евангелизацията във Филипините никога не е била лесна още от първите дни на християнството. Всъщност първите филипински християни са били преследвани и са жертвали живота си заради вярата си. Въпреки това, въпреки предизвикателствата и трудностите на евангелизацията, "искрица надежда едва доловимо проблясва чрез тихите дела на отдадените пастори във всяка енория, поне в моята епархия."изразява се с емоция.
За този млад семинарист е възможно да свидетелства за вярата и да евангелизира чрез добър пример в упражняването и изповядването на нашата вяра. "Господ ни дава възможност да правим добро и да си сътрудничим с Него, като правим добро на другите. Той ни дава благодатта да се издигаме от всяко падение, причинено от греха. Време е да бъдем приобщаваща Църква, защото Господ е спасил цялото човечество".
А добрият пример и свидетелство са това, което търсят младите хора на 21-ви век, и по-специално тези във Филипините. За Карло: "Филипинската младеж винаги търси почтеност. Те жадуват за добри примери на непоколебима вяра. Убеждават ги красивите думи, които се проявяват в действие. Ако възрастните загубят тази почтеност и разчитат само на празни или захаросани думи, младите хора няма да повярват.. Освен това те се нуждаят от компания. Придружаването на младите хора винаги е било правилният начин да ги разберем истински.
Карло Емануел познава добре младежите във Филипините. И поради тази причина той предлага няколко много красиви ключа за приближаване на младите хора към Бога, които са валидни за всички:
"Говоря като част от младежта, защото съм свидетел на много рани, които младите хора носят със себе си от семейни проблеми, от училище или заради неразбиране от страна на приятелите им. Това не е проблем, характерен само за филипинската младеж, а засяга младежите като цяло по целия свят.
От своя опит Карло казва, че свещеническото му призвание е узряло благодарение на добрия пастир, който го е придружавал по време на пътуването му. "За мен това е дар от Бога. Всеки ден е възможност да върша нещата добре, да бъда верен в молитвата, обучението и в живота с другите.
Но в младежките си години той дори не си е представял тази възможност в живота си. Въпреки че смята семейството си за религиозно, ходенето на църква всяка неделя е било ежеседмична борба за него. Детската му мечта е била да стане учител, тъй като винаги е гледал на учителите си още от времето, когато е бил в детска градина. "Те имаха нещо специално, което правеше ученето интересно, един вид изкуство, което ни привличаше да слушаме. За мен образованието е най-благородната професия от всички.
През лятото на 2014 г. най-добрият му приятел от гимназията го кани да се присъедини към групата на момчетата от олтара. "Една година като олтарен служител беше интересно преживяване. Научих много за литургията, дисциплината, предаността, приятелството, смирението и послушанието".
По-късно същата година той вижда публикация във Фейсбук, публикувана от епархийската семинария, в която се обявява програма за търсене на млади хора, които да видят и изпитат живота в семинарията. Той я пренебрегнал, но за пастора му светнала светлина. "Той ме попита дали се интересувам да се включа в програмата. Отговорих му, че не. Той обаче ми повтори и ме насърчи, като каза, че няма да съм сам, защото още четирима други енориаши също ще се присъединят. Другите трима бяха мои колеги в службата. Така той ме убеди и аз започнах програмата".
През онази година е в десети клас и родителите му го питат за следване в университет. Но той вече бил насочил ума си към семинарията. Когато дошло време да се запише в колеж, той казал на родителите си, че иска да постъпи в семинарията.
"Те отказаха да изпълнят желанието ми. Затова разказах за борбата си на енорийския си свещеник. Той ми каза да се моля и да не се притеснявам. В крайна сметка ми разрешиха да вляза в семинарията за една година. Имахме споразумение. След една година в семинарията ми казаха да напусна и да уча друг курс.. Но първата ми година в семинарията беше най-щастливият ден в живота ми.. Това беше през 2016 г., бях на 16 години", спомня си той.
Накрая родителите му приемат призванието, към което той е призован. Сега той с радост споделя, че свещеническото му призвание пречиства призванието на родителите му за семеен живот и семейството е станало много по-близко.
"Малко по малко забелязах, че семейството се обръща към Бога. Всеки път, когато се прибирах у дома за семейния уикенд, след вечеря се молехме с броеницата. Вярвам, че по Божията благодат чрез добрите дела във всяко призвание се помага за усъвършенстването на човека и за излекуването на всяка рана от миналото".
Обръщането на семейството му заедно с узряването на тяхното призвание, те не щеше да бъде възможно без молитва и придружаване.
Карло Емануел ди Кабристанте желае да завърши своето свидетелство с една молба: молете се за световен мир. "Живеем в съвременен свят, в който вярата често изглежда безсмислена; действията на саможертва изглеждат безсмислени. Въпреки това, с Божията помощ, благодарение на Неговата безкрайна милост и благодат, ние пътуваме заедно с онези, които страдат силно поради войната, чрез молитви и актове на милосърдие. Може да се окажем в тяхното положение, но само чрез вярата в Исус Христос можем да издържим на всяко обстоятелство и да бъдем спасени от Него".
Марта СантинЖурналист, специализиран в областта на религиозната информация.
