"Името ми е Павел Пьотр Лабуда и аз съм полски свещеник от архиепископията на Гданск, ръкоположен през 2015 г. Израснах в католическо семейство, където вярата беше силно практикувана. Баща ми работи като автомеханик, а майка ми преподава религия в началното училище. Имам и по-малки брат и сестра. По времето на моето детство и юношество родителите ми бяха част от църковното движение за семейства и бяха, а и все още са, много ангажирани в енорийския живот. Мога да кажа, че в тяхно лице получих голям дар от Бога, защото оттам - от семейството, от вярата на моите родители и баби и дядовци и благодарение на техните молитви - се роди моето свещеническо призвание.
След като получих първото си причастие, бях олтарник в родната си енория, енорията на Въздвижение на Светия кръст в Прушч Гданск, близо до Гданск, и служих там около десет години, докато не ме приеха в семинарията. Това ми даде още една възможност да задълбоча вярата си, защото да бъдеш олтарник не се ограничаваше само до служене по време на литургиите, а обхващаше и други енорийски дейности. След това, като тийнейджър, имах възможност да участвам и в срещите на младежката общност, която беше сформирана в енорията. Това ми позволи да наблюдавам много отблизо живота на свещениците. С благодарност трябва да призная, че свещениците, които познавах в родната ми енория, винаги са ми давали добър пример за свещеничество. Техният начин да бъдат свещеници (ангажирани в енорийския живот, близки до хората, но преди всичко с дълбока вяра) също оказа голямо влияние върху решението ми да вляза в семинарията.
В допълнение към "религиозните" дейности животът ми като тийнейджър се въртеше около музиката. Тъй като майка ми свиреше малко на пиано, тя започна да ми предава тази страст още когато бях на 6-7 години. През следващите години този мой интерес се разви и на 13-годишна възраст реших да посещавам музикалното училище в Гданск, което беше нещо като вечерно или нощно училище: след като приключих уроците си в училището в родния ми град, отидох там да уча китара и пиано (интересувах се и от орган и благодарение на моя енорийски свещеник имах възможност да практикувам и в църквата). След кратко време се появиха и първите успехи, включително и в национален мащаб. Благодарение на моя учител успях да участвам в многобройни музикални курсове и конкурси, където, освен че се състезавах, винаги можех да срещна хора със същата страст. Интересът ми към музиката се разви до такава степен, че започнах да планирам живота си, свързвайки бъдещето си именно с тази дейност. Дори мечтаех да стана диригент. И в този момент Бог започна да променя всичко. ....
Една година преди да завърша гимназия, когато бях на около 18 години, сякаш чух Божия глас, който ме приканваше да открия призванието си за свещеник. Отначало реагирах, като решително отхвърлих тази възможност с моите разсъждения; всъщност бях планирал всичко и бъдещето ми, планирано от мен самия, изглеждаше много подходящо. Но вместо да изчезне, този глас се усилваше до такава степен, че беше невъзможно да се преструвам, че не го чувам. Знаех, че постъпването в семинарията означава да се откажа от всичко, от всичко, което бях планирал. Реших да поговоря с един свещеник, който, тъй като преди години също беше бил музикант, ме насърчи да се вслушам внимателно в този глас и да разбера откъде идва. Без да се спирам на подробностите тук... накрая, след няколко месеца, реших да кандидатствам за прием в Гданската семинария.
Времето на моето семинарно обучение (което тогава продължи 6 години) беше едно непрекъснато откриване на Божията любов към мен. В допълнение към философските и богословските ми занимания имах възможност да опозная по-добре себе си и да развия връзката си с Исус. Всеки ден семинарията ни предлагаше възможност да участваме в един час поклонение на Пресветото тайнство, което беше много важно за много от нас. Освен това участвахме в различни епархийски и енорийски дейности с оглед на бъдещото пастирско служение (болници, поклоннически пътувания, грижи за инвалиди, училища, пастирска работа в различни общности, старчески домове и т.н.). В по-късния свещенически живот обаче не липсваха и тежки и наистина трудни моменти. По време на формирането всеки семинарист трябваше да избере дейност, в която да участва, и аз бях част от професионалната музикална група. С група семинаристи и нашия префект посещавахме енориите на нашата епархия, като водехме литургии и молехме за молитви за нас и за нови звания. Така Бог устрои, че можех да използвам това, което бях научил преди.
След ръкоположението ми за свещеник на 23 май 2015 г. епископът ме изпрати в енорията "Успение на Пресвета Богородица" и "Света Екатерина Александрийска" в Реда, градче на около двайсет километра от Балтийско море. Работих там в продължение на три години, като обръщах специално внимание на младите хора. Пастирските дейности бяха наистина многобройни, което донесе със себе си много умора, но в същото време и радост, която възнаграждаваше всичко. След три години служба там моят епископ ме помоли да отида да уча в Рим. И така, през октомври 2018 г. започнах обучението си във Факултета по канонично право към Папския университет на Светия кръст. През юни 2021 г. получих лиценз по канонично право, а сега съм в докторантски цикъл. Освен това, също от 2021 г., започнах да посещавам обучението в Трибунала на Римската рота.
Трябва да призная, че проучванията не са лесни. Но, от друга страна, те ми доставят много радост, защото мога да навляза по-дълбоко в тайната на Църквата, в нейния Магистериум, с оглед на бъдещата ми работа след завършване на обучението. Да учиш в Университета на Светия кръст е прекрасно преживяване, защото ние, студентите, се чувстваме добре дошли и това несъмнено оказва голямо влияние върху нашето формиране. Нашите преподаватели и целият университетски персонал са винаги на наше разположение. Ученето в Рим открива и много други възможности: можеш да опознаеш Църквата в различните й измерения и в нейната универсалност, можеш да установиш нови отношения с други хора и най-вече, въпреки че не си ангажиран с пастирска служба както преди, винаги можеш да задълбочиш връзката си с Бога.
Освен в академичната реалност, да бъда в Рим за мен означава да участвам и в други реалности. Всеки ден имам възможност да отслужвам Евхаристия в дома на сестрите, също така следвам Неокатекуменалната общност в някоя от римските енории, а понякога, в свободното си от занятия време, отивам да помагам в някоя енория или извършвам друга пастирска дейност. През свободното си време мога да практикувам и хобитата си. Обичам да ходя на екскурзии, особено в планината, и Италия ми предлага тази възможност. Случва се през лятото с ученици от моята енория в Полша (където работех) да ходим заедно на катерене в Доломитите. Освен това интересът ми към музиката винаги ще присъства. Вярно е, че от години не практикувам и не мога да свиря толкова, колкото преди, но от днешна гледна точка не смятам това време за загубено. Изучаването на музика, практикуването по няколко часа всеки ден, ми помогна да развия някои важни навици (например по отношение на постоянството, концентрацията и т.н.), които ми помагат в обучението и до днес. Бог е предвидил всичко това в Своя план.
Накрая бих искал да спомена накратко сегашното положение на Църквата в моята страна. Вярно е, че, както писах по-горе, в Полша все още има много религиозност и набожност и това се забелязва както в живота на семействата, така и в живота на енориите. Вярвам, че у нас все още има повече хора в църквите, отколкото в други европейски страни. Това обаче не е и не може да бъде единственият определящ фактор за религиозността, защото в днешно време религиозността също търпи много промени. Полша, за съжаление, не е толкова католическа, колкото беше преди. Въпреки че и сега има много хора и семейства, които възпитават децата си в правилната вяра, тя не е същата, каквато беше преди 20-30 години. Трябва да се молим, защото и тук има по-малко свещенически звания. Обществото се променя бързо (както навсякъде), а и Полската църква ще трябва да се научи през следващите години да води повече диалог с хората, за които религиозната ценност не винаги е толкова актуална.
Вярвам, че в това начинание не можем да пренебрегнем значението на безценната помощ на всички, които допринасят за формирането на свещениците, които ще трябва да се изправят пред това предизвикателство в бъдеще.".
