"С голяма радост ви представям малко за себе си. Казвам се Жоао Енрике Фунари Футо и съм роден и израснал в Сао Пауло, Бразилия, в добре уредено семейство. Получих добро образование от родителите си и имах много щастливо детство.
Родителите ми ми предадоха ценности, любов и вяра, настаниха ме в добро училище и ме научиха колко е важно да уча. Освен това ми дадоха брат и сестра, които заедно с тринадесетте ни братовчеди по майчина линия ми осигуриха добра компания за игра. Много ясно виждам колко важни са били тези дарове от Бога за моето призвание. Истинската любов на родителите ми ме улесни да повярвам в Божията любов. Дори когато се отдалечавах от вярата, нямах никакви съмнения в това, защото тези ценности (особено твърдостта на майка ми, която никога не беше в противоречие с нейната нежност) и интензивността на детството ми ми дадоха усещане за реалност от голямо значение.
Това усещане за реалност, което включва и голяма страст към свободата, ме накара да мечтая за по-големи неща от партита, слава и т.н. Въпреки това вярата ни в много отношения беше слаба (всъщност някои ценности не се преподаваха и имаше разминаване между това, което ни се казваше да вярваме, и това, което живеехме) и ни липсваше много, за да се наречем примерни католици. Накратко бих казал, че нямаше истинско търсене на святост. А знаем, че ако някой не върви напред, накрая се връща назад, и точно това се случи с мен.
Не мога да упрекна никого за това, защото се случи така, че след като постъпих в университета (учех икономика в университета "Свети Павел"), постепенно развих живот, напълно противоположен на Христовото учение. Това се случи почти "естествено": нямах твърди и лични цели, така че правех повече или по-малко това, което правеха всички останали (като от време на време се опитвах да се справям по-добре). С годините обаче започнах да осъзнавам, че нещата не са наред, и въпреки че всички мои приятели изглежда се забавляваха добре с хедонистичния ни живот, в един момент ми стана ясно, че трябва да се променя. От всички неща, които ми минаваха през ума в този момент, едно беше особено специално: осъзнах, че хората около мен всъщност не осъзнават ужасния си живот, докато аз го осъзнавах. Не можех да намеря никакво оправдание за това, че не се боря да намеря истински смисъл в живота си, и така или иначе знаех, че в края на съществуването си ще съжалявам много за това, че не съм се борил.
Освен това ми се струваше, че борбата е въпрос на справедливост, тъй като никога не съм заслужавал доброто семейство, което имах. Възприемах го като задължение: трябваше да поема инициативата, без да чакам другите около мен да го направят. Тъй като бях получил повече от приятелите си, Бог със сигурност щеше да иска повече от мен.
Въпреки че мислех като католик, нямах приятели католици, липсваше ми формация (не знаех например какво е духовен водач) и все още имах да изграждам личност. Вярно е, че от този момент нататък продължавах да падам постоянно, и то по няколко пъти на ден, но бях решил много твърдо да посветя целия си живот на това да намеря Бога.
"Бог не позволява на никого да Го победи в щедростта" - казваше ми един свещеник. Всъщност за всяка малка стъпка, която правех, Той винаги ми отговаряше пропорционално. Завърших университета (също така работех, през последните години) и започнах магистратура по икономика. По средата на това пътуване видях много ясно онова, което отдавна се въртеше в главата ми: Бог ме призоваваше да стана свещеник. Колкото и да е странно, още от времето на моето обръщане, въпреки че все още не бях католик в практически смисъл, вече изпитвах желание да оставя всичко, за да вляза в семинария или манастир, и това желание се потвърди след три години. Затова се отказах от следването си по икономика и поисках да бъда приет в местната епархийска семинария. По това време вече от година и половина разговарях с един свещеник и именно на него му хрумна идеята да предложи на епископа да изпрати мен и още едно момче от семинарията да учим в Рим. Предложението беше прието и за първи път моята епархия изпрати семинарист да получи формация в чужбина.
От години съм в Рим и наистина не можех да си представя колко полезно щеше да бъде да дойда тук. Контактът с католици от цял свят, изключително милосърдната атмосфера на Семинарията Sedes Sapientiae, резиденцията Altomonte и качеството на нашите свещеници, както и високият стандарт на академичните предложения на нашия Папски университет на Светия кръст, предоставят фантастична възможност за всички, които наистина се интересуват от формация.
От всички положителни аспекти ще изтъкна два: първо, насърчаваме се да се молим, всичко ни насърчава да се молим, като се започне от нашата красива и спокойна църква; второ, в университета изпитваме подходящ съюз между вяра и разум. Има много философски разсъждения, но никой не се страхува да спори в светлината на вярата.
Във всеки случай мога да кажа, че съм много щастлива. Не че призванието и щастието ми зависят от това, че съм тук, знам го. Но това, че съм тук, със сигурност ми помага да бъда по-полезен за Божия план в живота ми. Голямото ми желание е да отнеса целия този опит в Бразилия, където толкова много души чакат някой, който да им покаже пътя към Бога. Също така съм много благодарен за възможността, която ми дадоха моите благодетели, моля се за тях всеки ден и се надявам, че те също се молят за мен, за да мога да отвърна подобаващо на всичко, което получих.
