Мон Кармело Маркайда е семинарист от епархията Масбате, Филипините. Той произхожда от католическо семейство, което винаги е посещавало месата, молело се е с броеницата и е отслужвало словото всяка неделя.
"Влязох в семинарията веднага след завършване на основното си образование, когато бях на 12 години.
Истината е, че преди нямах никаква представа за семинария. Не знаех какво е семинария, докато не чух съобщение от енорийския свещеник в моята енория, че ще има изпит за желаещите да влязат в по-малката семинария и че епархията търси млади момчета, които искат да станат свещеници.
Започнах да питам родителите си дали мога да се явя на изпит за влизане в семинарията. Това беше истинска изненада за родителите ми, защото те никога не са си представяли, че мога да вляза в семинарията.
Влязох в семинарията, без да имам призванието да бъда свещеник. Не ми беше много ясно, мисля, че просто исках да видя живота в семинарията, просто от любопитство.
Докато моите спътници бяха много ясни: те искаха да бъдат свещеници. Не знаех какво да правя.
В семинарията ми беше трудно. Бях на 12 години, не знаех как да си изпера дрехите, да си почистя стаята или да си оправя леглото. С радост си спомням за тези четири години в малката семинария.
Научих много неща и там открих призванието си за свещенство. Открих, че Бог ме призовава да стана свещеник.
Бях на 15 години, когато почувствах призива на Господ. Бях много млад. Бях много уплашена. Не знаех как да отговоря на този призив за свещенство. Затова в молитвата си казах на Господ: "Изясни ми всичко това, Господи, изясни ми всичко това. Много съм млад, не знам какво да правя. Но аз почувствах твоя зов, помогни ми да му отговоря".
След малката семинария реших да продължа.
Годините, в които изучавах философия, бяха едни от най-хубавите в живота ми. Призванието ми за свещенство започна да расте. Започнах да разбирам призива на Господ.
Спомням си отлично деня, в който казах "Да" на Господ.
Едно лято моят ректор ме изпрати на един много отдалечен остров, без електричество, без нищо. Беше ми много трудно, защото съм от голям град и не бях свикнала да живея без електричество. Ректорът ме изпрати там, за да бъда с хората, да се моля, да ги придружавам, да провеждам катехизис, да давам уроци по катехизис за млади и стари и най-вече да отслужвам литургия. В селото, в което бях, литургия се отслужва само веднъж на два месеца.
На този остров казах "Да" на Господ. Видях нуждата от свещеник в моята епархия. Виждал съм жаждата на хората за тайнствата. И кой съм аз, за да кажа НЕ на този велик призив на Бога да бъда Негов инструмент за донасяне на тайнствата на всички народи.
След това преживяване ми беше ясно, че ще стана свещеник. Върнах се у дома много щастлива.
